През последните години изкуственият интелект навлезе в почти всяка сфера на живота ни. Все по-често хората търсят отговори на своите въпроси, съвети за трудни ситуации или просто някого, с когото да поговорят. Признавам, че възможностите на технологии като ChatGPT са впечатляващи. Те могат да дадат информация, идеи, насоки и дори да създадат усещане за разговор. Въпреки това вярвам, че има нещо много важно, което никоя технология все още не може да замени – човешкото присъствие. Когато човек преживява труден период, когато е разочарован, наранен или изгубен, той рядко има нужда единствено от правилния отговор. Много по-често има нужда от това да бъде чут. Да бъде видян. Да усети, че някой отсреща разбира болката му и остава до него, без да го осъжда.

Това е нещо, което съм наблюдавала многократно в работата си с хора. Понякога човек влиза в кабинета с усещането, че никой не може да го разбере. Носи в себе си години разочарования, страхове, вина или срам. Често думите, които изговаря, са само малка част от историята. Истинската болка се крие в паузите между изреченията, в сълзите, които се опитва да скрие, в напрежението на ръцете, в треперенето на гласа. Изкуственият интелект не може да види тези неща. Той вижда текста. Вижда думите. Но човекът е много повече от думите си.

Психологът работи не само с казаното, а и с неизказаното. Той забелязва кога някой избягва определена тема. Забелязва кога една усмивка прикрива огромна болка. Усеща кога зад гнева стои страх, а зад безразличието – дълбоко разочарование. Може би най-голямата разлика между психолога и изкуствения интелект е връзката. Истинската човешка връзка. Много хора смятат, че промяната настъпва, когато човек получи правилния съвет. Опитът ми показва нещо различно. Повечето хора всъщност знаят какво трябва да направят. Те знаят, че трябва да поставят граници. Знаят, че трябва да спрат да се обвиняват. Знаят, че трябва да се погрижат за себе си.

Проблемът не е в знанието! Проблемът е в страха!

Страха да бъдат отхвърлени.

Страха да не останат сами.

Страха да не бъдат наранени отново.

Именно тук психологът има незаменима роля. Той създава пространство, в което човек може постепенно да срещне страховете си, без да бъде осъждан. Пространство, в което може да бъде уязвим и въпреки това да бъде приет. Но има и още нещо, което често остава неразбрано. Психологът не е просто човек, който слуша и съчувства. Той е професионалист, който трябва да съхрани способността си да бъде едновременно съпричастен и достатъчно обективен. Именно тази професионална дистанция позволява на терапевта да вижда не само това, което клиентът иска в момента, а и това, което реално му е необходимо за развитие и промяна.

Още Зигмунд Фройд предупреждава за опасността терапевтът да изгуби своята обективност и да започне да следва желанията на пациента вместо неговите действителни потребности. В своя труд „Наблюдения върху преносната любов“, цитиран от Ървин Ялом в „Екзистенциална психотерапия“, Фройд използва следния анекдот:

„Пациентът ще постигне целта си, но лекарят никога няма да постигне своята. Това, което ще се случи с лекаря и с пациента, ще е като случилото се според един забавен анекдот с пастора и застрахователния агент. Застрахователният агент – свободомислещ човек – лежал на смъртното си ложе и роднините му настоявали да доведат Божи човек, за да го приобщи към вярата, преди да умре. Разговорът продължил толкова дълго, че онези, които чакали отвън, започнали да хранят надежда. Най-накрая вратата на стаята на болния се отворила. Свободомислещият не бил покръстен, но пасторът си тръгнал застрахован.“

На пръв поглед тази история звучи забавно. Но зад нея се крие важна професионална истина. Ако терапевтът изгуби своята позиция и започне да се влияе прекомерно от нуждата да бъде харесван, разбран или одобрен от клиента, той рискува да загуби способността си да помага. Тогава терапията престава да бъде процес на развитие и се превръща в потвърждение на вече съществуващи модели. Това е и при прекомерната употреба на изкуствен интелект като пътеводител в емоционални кризи. Той ти дава това от което имаш нужда, но що се касае до емоциите „застраховката“ не е добър съветник! Истинската терапевтична работа изисква смелост. Понякога психологът трябва да зададе неудобния въпрос. Понякога трябва да насочи вниманието към болезнени истини. Понякога трябва да остане стабилна опора, когато човек преминава през най-трудните моменти от живота си. Това е отговорност, която изисква не само знания, но и професионална зрялост, опит и човешка мъдрост.

Разбира се, не подценявам ползите от изкуствения интелект. Напротив. Смятам, че той може да бъде изключително полезен помощник. Може да дава информация, да предлага упражнения, да помага за подреждане на мисли и идеи. Може да бъде достъпен по всяко време и да осигурява подкрепа в моментите, когато човек има нужда да поговори.

Но той остава инструмент. Колкото и добър да е един инструмент, той не може да замени човешкото сърце. Не може да замени погледа, който казва: „Разбирам те.“ Не може да замени присъствието на човек, който остава до теб в най-трудните моменти. Не може да замени усещането, че някой истински вярва в способността ти да се справиш.

Затова вярвам, че бъдещето не е в избора между психолога и изкуствения интелект. Бъдещето е в сътрудничеството между тях. Технологиите могат да подпомагат процеса, да улесняват работата и да дават достъп до знания. Но човешката връзка остава в основата на истинската промяна. Защото човекът не се променя само когато чуе правилните думи. Човекът не се променя само защото е получил правилния отговор. Човекът се променя тогава, когато се почувства разбран, приет и достатъчно сигурен, за да погледне честно към себе си. А това все още е една от най-красивите способности, които принадлежат на другия човек.

За финал ще ви дам моята любима фраза – „Отровата е в дозата!“.